Защо забравяме сънищата си...

Има си адски добра причина.
Подсъзнание, мразя те.


Прекрасна дълга руса коса.

Първия път, когато успях да огледам тези крака, това перфектно дупе, казах си:
Това не може да ми се случва. На хора като мен не се случват такива неща.
Животът ми може би няма да се окаже толкова гаден, все пак.
Все пак има хубави момичета, които харесват момчета като мен.
(Често си говоря сам на себе си)


Днес

За такива дни живея. Любимото ми време от годината.
Закъснявам за ФМИ. С пет часа. Много ясно. Светът е хубав.
Влизам през вратите с трясък, все едно нападам крепост. И виждам.


Бившата ми, бивша бивша… бивша приятелка.

Бившето ми гадже.
Осъзнай се по дяволите. Събуди се, ехоо! Кураж, сила, къртене на гъз, ЕХОО! По дяволите, поне си затвори зеещата уста!
Косата. Усмивката. Очите.
Мамка му. Мразя те.
Тялото. Краката.
Млъкни, млъкни, млъкни!
Дупето. Обецата на пъпа.
Не искам вече да споделяме една глава. Тръгвай си.

И в момента, в който я видях… спомних си.

Спомних си какво точно съм сънувал снощи. След като, в типичен програмистки стил, бях стоял на компютъра до пет сутринта, най-накрая се бях предал на съня. Толкова много за вършене, толкова малко време.
Пък и сам знаеш че не искаш да заспиваш. Нещо подсъзнателно. И аз не съм сигурен.
Спомних си как сутринта, когато заекът ми ближеше лицето за добро утро, протегнах ръка нагоре, към избледняващите образи и се опитах да ги задържа само за още малко. Как се опита да се пазариш, защото не искаше да свършва…

Не помня къде бяхме. Може би в университет? Или гимназия. Или беше огромен, безкраен, стъклен хотел. Стъклен? Какво по дяволите? Или на някаква гара. Местата се сменяха. Тя беше там. В къса бяла рокличка. Никой друг не беше в бяло. Повечето хора бяха облечени със сиви дрехи. Някои с червени, имаше малко цветове. Малко. Не смеех да я заговоря. Стоях надалече. Гледах я отстрани. Беше толкова красива. Не знам колко време мина. Не знам колко пъти я видях. Накрая се срещнахме. Не помня точно как. Аз я заговорих. Тя ми се усмихна.
Събудих се.
Предполагам мозъкът ти се е изчерпал откъм материал. Сънищата са отражение на действителността, все пак.

Което не ми помага да се мразя по-малко.

Щях да и' кажа. Какво да казвам… Ей, знаеш ли, съжалявам че те зарязах преди повече от три шибани години. Никога няма да познаеш какво сънувах снощи. Инцидентно, искаш ли ти да зарежеш гаджето си, аз ще зарежа моето, а после ще отидем да се натискаме в някоя градинка?
Да, успех. Нито една част от това няма да се състои. Аз не искам да се състои.
Просто… Има една частичка от мозъка ми. Една малка миниатюрна част от мен отказва да пусне миналото. Предполагам това е защото за мен всяко нещо трябва да има начало и край, а краят нещо ми се губи…

Съжалявам, но това е краят, нещата се промениха. Късаме. Вече не сме заедно.

Помниш ли тези думи? По-добре да ги помниш, нали точно ти ги каза, преди доста време.
Окей, окей! Не е заради това. Не знам защо. Нямам отговор за всичко! Не знам, не ми е ясно, нямам обяснение. Йес! Каза го. След толкова години, най-накрая го каза!

Ама поне е много глупава, нали? Красавиците винаги са тъпи.

Да, разбира се. Мисли си го. Заблуждавай се, ако това ти помага да спиш нощем.
Не ти помага.

Всеки път. Всеки един път.

Виждаме се по веднъж на месец някъде. За около пет минути. Понякога е за по няколко часа, не сме в лоши отношения. Тя малко ме харесва. И аз малко я харесвам. Нищо особено, просто някога бяхме заедно.
Ок, ок. Ти си вярваш, а на мен вече не ми пука. Аз вече само се усмихвам и кимам.
И абсолютно всеки път излизам от строй. За дълго време.


Преди година бяхме - по случайност - заедно в Благоевград.
Ти казваш случайност, аз казвам абсолютна сигурност. Но млъквам.
Където тръгнахме да се разхождаме през нощта. Тя искаше да гледаме звездите.
Всеки един възпитаник на Математическа Гимназия Варна, всеки един човек някога посещавал школата по астрономия знае - тя не иска да гледа звездите.
Пита ме за имената на някои съзвездия… знае ги в пъти по-добре от мен. Само че, за да и' покажа къде точно в небето са, тя трябва да се притисне силно към мен. За да види накъде соча. Даже е още по-добре ако сме легнали. По-хубаво се виждат звездите. Върху мократа трева.
По дяволите.
С нея всичко е изпитание. Винаги те проверява. А може би не, може би просто така се забавлява. Така и не разбрах. Въпросът е…
Ще напуснеш ли купона, полупиян, за да се разхождате по поляните. Извън град, в който никога не сте били?
Пътят свършва. Напред е тъмно. Ще продължиш ли…
Ще се събуеш ли, за да минеш през рекичката? Другите вече се отказват. Връщат се. Реката е ледено студена. И кристално чиста.
Ще пушиш ли с нея?
Тя няма да ти се остави. Доведе те до тук. Легна върху теб, говорихте си за звездите. Изпя ти песен, притисна се към теб. Но това не значи нищо.
Трябва ти да я прегърнеш. Това няма да стане "случайно". Нямаш оправдание. Далеч не си пиян.
Трябва да я погледнеш в очите. Знаеш, че всичко дотук е точно както тя е решила, но все пак.
Ще ти каже "Не". "Недей". Това е тест. Всичко е тест. Или пък не е. В крайна сметка, въпросът опира до това. Ти имаш ли достатъчно смелост да продължиш? Трябва да скочиш напред. Тук е ръбът на скалата. Мост няма. Затвори очи…

Едва тогава ще можеш да я целунеш.

Хиперболизираш. Не е така. Първия път я целуна докато бяхте вкъщи и слушахте метъл.
Да, вярно. Така беше. В деня след като скочихме от проклетия 50-метров мост.
В ретроспекция, по-лесно е да скочиш от мост, отколкото да целунеш момиче.


Чувствам се ужасно. Не искам нищо да се променя. Животът ми не е гаден. Не е скучен, мога да си го направя интересен. Не съм самотен. Имаш гадже, по дяволите.

Просто… съществува човек, който може да ме изкара извън релси. Бързо, лесно, за дълго. Човек, чиито мисли не мога да прочета, чието поведение не мога да предвидя.
И всеки път, когато говоря с нея…
Всъщност, тогава е единственият път, когато въобще мога да почувствам…
Страх.

Знам, знам. Казвано е било и преди.
Не е любов, майната ти.

Unless otherwise stated, the content of this page is licensed under Creative Commons Attribution-ShareAlike 3.0 License